Минчо и Янислав - две борбени момчета

Седем дълги години чаках тези две слънца да изгреят в нашия дом. Седем години се молих и се борих, за да ги имам. Бременността ми не беше лека.

В началото повръщах много, свалих около 10 кг, после се наложи серклаж, лежах и се молех на Бог да ни запази. В 8 месец постепенно се повишаваше кръвното ми налягане и нещата започнаха да се влошават. Ходех на запис на тонове през ден – бяха хубави и всичко беше спокойно.
Една лятна вечер, щастлива и доволна реших да си измеря кръвното преди лягане и с ужас установих че е 160/100. Не усещах нищо, чувствах се отлично. Изпих си максималната доза лекарства и след час го измерих пак – нямаше промяна. Изтичахме до болницата записаха тоновете - бяха наред, сложиха ми една инжекция за кръвното и ме изпратиха у нас с уговорката, че сутринта пак ще отида на запис. У нас кръвното ми падна, легнах си, спах добре и на сутринта пак беше 150/100.

Тръгнах за болницата спокойна – бях в 36 г.с. и вярвах, че дори и да родя бебетата ще са добре. Всички ме убеждаваха, че близнаците в 36 г.с. са си доносени деца... В болницата взеха решение за секцио по спешност и така на 28.06. преди обед се появиха моите дълго чакани синове – Минчо и Янислав. Първи се роди Минчо – беше 1880, Янислав се роди минута по-късно и тежеше 2580.

Всичко ми изглеждаше наред. Изведоха ме в Речник реанимация, питах за децата, с половин уста ми отговаряха, че трябва да са добре. В един момент дойде неонатоложката и в миг се срина целият ми свят. Обясниха ми че децата са зле, охладени, стенат, в кувьози са, единият има сериозни проблеми с дишането и респираторен дистрес. Гледах невярващо, мислех че не се случва на мен. На следващата сутрин нещата се оказаха още по-страшни – Янислав се беше влошил. Пристигна републикански консултант, каза, че детето е с опасност за живота – взеха го с транспортен кувьоз и го преведоха в друга болница, а аз останах с Минчо в тази, в която родих. Всяка сутрин се будех и благодарях на Бог, че сме преживели още ден. Отварях очи и се успокоявах, че щом не са ми се обадили, значи децата ми са живи.

Изписаха ме след 5 дни – сама. Не знаех къде се намирам. Дните се нижеха в тичане между цеденето на кърмата и свижданията в двете болници. Яни беше упоен, вързан и интубиран, Минчо лежеше безпомощен в кувьоза... Късаше ми се сърцето, че не мога да съм до тях, че не съм ги докоснала дори. Уж бях майка, уж мечтата ми се беше сбъднала, а ръцете празни и сърцето пълно с мъка. На 8 ден след раждането след две дози сърфъктант екстубираха Яни, милото слънчице се държа геройски. На 9 извадиха Минчо от кувьоза и ме взеха обратно в болницата, за да се опознаваме. Искаха да го изпращат в дом за недоносени – отказах, взех си го у дома 1900 гр. Един ден след него си взехме и Яни.

Благодарна съм на Господ, на Богородичка и св. Мина, че запазиха децата ми.
Благодаря на д-р Персенска и д-р Сигридов, че ги имам.
Благодаря на д-р Добрева от МБАЛ „Св. Иван Рилски" – Стара Загора и на доц. Мумджиев, д-р Чолакова и д-р Вангелов от МБАЛ „Ст. Киркович" – Стара Загора, както и на целият екип там, за това че спасиха децата ми!

Галерия



Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446