Историята за Вяра, нейния син и волята за живот

Днес, в нашата рубрика "Сподели история - вдъхни надежда", една силна майка ще ни разкаже за пътя, който нейното семейство изминава. 

Здравейте, казвам се Вяра и преди почти 3 години се сблъсках с преждевременното раждане.

Определено не бях подготвена нито информативно, нито емоционално, нито физически, бях в 31 гестационна седмица. Денят ми започна с леко течение, нямах болки или други симптоми, сложих си дамска превръзка и отидох на преглед. Направиха тест с контрастно вещество, за да видят дали имам изтичане на околоплодни води и за мое облекчение, то не се оцвети. Последва преглед с ехограф и околоплодния сак изглеждаше пълен и здрав.

Денят си протече нормално - ходих на обяд с майка ми, която по-късно имаше полет и затова беше в София. Същата вечер пътуваше и моят съпруг. Приспа дъщеря ни, която тогава беше на две и половина и тръгна за летището. Докато се приготвях за лягане, за секунди напълних една нощна превръзка, смених я и си казах че не са околоплодни води, но утре първото нещо, което ще направя е да отида на преглед. Само се завъртях и напълних още една - часът беше 00:30. Сестрата на съпруга ми и нейният мъж ми се притекоха на помощ – тя, за да остане при дъщеря ми, а той да дойде с мен, за да не обикалям сама.

Докато ги чаках още не си давах сметка какво се случва, бях сравнително спокойна - все пак нямах болки, нито контракции. Чувствах се добре и дори аз шофирах до болницата в която се следя. Там научих, че контрастът не прави реакция, ако използвате превръзка с гел. Дежурната сестра ми пусна запис на тонове докато чакахме лекаря да дойде, тоновете бяха добри и нямах контракции, което значително ме успокои.

След същинския преглед обаче стана ясно, че половината ми околоплодни води липсват. Дежурният взе да ме подготвя информативно какво следва и ме изпрати в болница с неонатология. Оттам пак на колата - аз карам и стигаме до следващата болница.

След преглед и изследвания, заедно с цялата документация дадена от моята болница, в 06:00 ч сутринта ме приеха. Лежах за задържане 10 дни - непрекъснато лежане, системи и лекарства. От нещата, които знам днес, не мисля че това е било правилно решение - бях 31-ва седмица, детето тежеше 2300 г. Според материалите, които четох в последствие, самият факт, че мехур е спукан говори за инфекция и че бебето вече не е защитено и може би ползите да бъде изродено по-скоро са повече.

На 10-я ден ми казаха, че мога да се движа колкото искам и да се подготвя за планираното на следващия ден секцио. Станах, разходих се, бях в добро настроение и си събрах багажа, за да улесня сестрата да ми го премести в стаята. Тогава получих контракции и стана ясно, че бебето е оплетено в пъпната връв и ме вкараха веднага за операция.

Подготвиха ме на операционната маса и след нормално протекла операция бебето изплака много вяло и нямам спомен дали въобще го видях тогава.

Речник Реанимация.

След излизане от упойката се тресях от студ и всичко така ме болеше, че не можех да помръдна. Знаех че при второто секцио може да ме боли повече и го отдадох на това, но когато дойде рехабилитатор да ме раздвижи, вече знаех, че нещо не е наред. Опитах се да й обясня, че тялото не ме слуша, а тя се опита да ме успокои, че всички ги боли и трябва да ме раздвижи. Буквално ме влачи няколко крачки от леглото и ме остави.

Вторият ден беше най-трудния от всичко което последва. Аз бях зле физически с инфекция (която към този момент още не беше установена) и ни бяха казали, че въпреки кортикостероида, белият дроб на бебето не се беше разгърнал. По-лошото беше, че се роди с тежка белодробна инфекция, причинена от ешерихия коли, и следващите 72 бяха критични с реална възможност да не оцелее.

Нещото, което ме съхрани тогава беше това, че той е второ дете и каквото и да стане аз трябва да съм силна заради сестра му. Няколко дни не желаех да говоря с никого освен с моя съпруг. Нямах нужда всички да ме успокояват и да ме заливат със сляп оптимизъм. Положението не беше розово и определено поне на мен не ми помагаше да чувам от всеки "Всичко ще е наред, ще оживее". За мен беше важно не просто да оживее, а да е здрав и да няма усложнения.

От самото начало всички около нас бяха наясно с положението и единствено дъщеря ни не знаеше, че вече има братче. Искахме да видим накъде ще тръгнат нещата преди да й кажем. Стана ясно, че и аз имам сериозна инфекция на подкожния слой и повърхностния шев започна да се отваря, което ми осигури още три седмици болничен престой. За щастие инфекцията беше локална и нямаше засегнати органи. Престоя в болницата ми даде право на второ свиждане и така ходех всеки ден сутрин и вечер при моето момче.

Между посещенията на неонатологията и визитациите имах доста свободно време и четох, гледах филми и везих гоблен, за да се спася от всевъзможни последици от преждевременното раждане.

Бебето беше на Речник изкуствено дишане, наложи се преливане на кръв, всевъзможни изследвания и прием на много лекарства. Не смеех да се зарадвам и като минаха 72 часа - лежеше със затворени очи, целият в тръби и лепенки и не помръдваше. Плаках сигурно 10 минути, когато си отвори очите и помръдна за първи път.

Информацията за състоянието на бебето е много малко и обрана, затова човек трябва да се въоръжи с търпение.

Едно от свижданията ми спря сърцето. Влизам и в кувиоза, където беше малкия сега лежеше друго бебе. Оказа се, че са го преместили в другата част на стаята и вече е на термо легло.

Справиха се с моята инфекция и ме зашиха, изписаха ме една седмица преди бебето.

През този период ходех да го храня с шише и да ми покажат как се прави тоалет.

Ден преди обявеното изписване, докато го храня, влезе стажантка за да ме осведоми за общото му състояние. Вметна нещо за ‚проблема в мозъка и излезе. Не запомних термина, който ми каза и нямаше кой друг да питам при положение, че досега никой не беше споменал нищо подобно. След храненето бях на контролен преглед и моя лекар ми обясни, че е бил при бебето и всичко е наред, като даже се обади пред мен на своя колежка, за да провери дали нещо не се е променило, за щастие всичко беше наред.

Удебелени му бяха вентрикулите в мозъка, това наложи проследяване чрез трансфонтанелна ехография през интервали от време.

Изписаха ни и тук вече настана смут какво точно ни чака и какво трябва да правим.

Наша позната настоя да се свържем със специалиста, които най-адекватно проследи и се отнесе с нашия син. Затова ще си позволя да споделя нейното име - проф.Боряна Слънчева, която е перфектна и в отношението си към родителите.

От болницата не ми дадоха особени насоки къде и кога трябва да се ходи на прегледи, в нея правеха общо проследяване без да ми обръщат много внимание. В първите три месеца следихме бебето в неонатологията, при педиатърката му и при проф. Слънчева.

Поради лошото отношение и неглижирането на моето мнение спряхме да ходим в неонатологията. От близък семеен лекар разбрахме, че е важно веднага след изписването да се отиде на офталмолог, който проверява за отлепяне на ретината. Заради белодробния проблем е трябвало веднага да направим консултация с пулмолог, която ние направихме месец след изписването. На най-недоносените се слага " Речник ваксина" " Речник Синагис", която значително намалява риска от Речник бронхит и Речник пневмония, за нея се кандидатства само по здравна каса и минаваш определена комисия. При нас болницата изготви документите и поне с това не загубихме време.

Започнаха се прегледи - някои излишни, други полезни, но за да си спокоен трябва да минеш през всички. Невролози /поне двама/, офталмолог, пулмолог, за някои деца и кардиолог, в нашия случай и рехабилитатор. Графика на мен и бебето беше сутрин Речник рехабилитация, по обяд преглед, понякога два и следобед рехабилитация в продължение на около половин година. Нашият герой се оказа с нисък мускулен тонус и правихме гимнастика и "Войта", за която има противоречиви мнения. Минахме през всякакви изследвания, доста инхалации, заради белодробната инфекция.

При момчето ни последици от преждевременното раждане няма, има единствено Речник нистагъм /неволно трептене на очната ябълка/ който може да не се дължи на по-ранната поява.

Развива се спрямо възрастта си и в момента проследяваме единствено зрението. Успокояваш се не като минат прегледи и упражнения, а когато видиш детето си да ходи и говори, тогава вече си и изплаках всичко което бях насъбрала.

Не забравяш през какво всички сте преминали, обаче вече можеш да разказваш за това без да плачеш, да оцениш че детето ти е здраво, защото не всички имат този късмет.

Благодаря на фондация "Нашите недоносени деца " за всичко което правите и на всички родители за споделените емоции и опит.



Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446